Той ли е мъжът на живота ми или само си въобразявам? преди: 1 година, 5 месеца, прочетена 1256 пъти
Здравейте!
Нашата история е много дълга и имам много неща за разказване,но ще се опитам да направя едно кратко резюме и дано да съм максимално ясна,за да можете да ме разберете.
Запознахме се 2004 година.Той беше бодигард в нощен бар,а аз просто ученичка,копнееща за нови и забранени неща от живота.Аз бях на 17 а той на 26години. Вечерта,когато се запознахме за първи път той само ме хвана за ръката и ми каза:"какво правиш мойто пате,накъде си тръгнала" и в момента,в който се обърнах и го погледнах аз видях звездички,в буквалния смисъл на думата.След това не се бяхме виждали цяла седмица,но през цялото това време аз знаех,че съм влюбена в него,без дори да мога да опиша как изглежда.Всички ми казаха,че това е любовта от пръв поглед,не знам дали е така,защото никога не съм вярвала в нея.След това започнахме да се виждаме от време-навреме,но както всички мъже,които не са влюбени искаше от мен само секс и нищо друго.Той е единственият мъж,на който съм се молила и съм се обяснявала в любов,защото аз така и не си легнах с него докато не мине един месец(така си говорихме навремето,че ако не искаш да си курва не трябва да си лягаш с маж преди да си направила 1месец с него).Обяснявах му се в любов постоянно,а той ме отхвърляше под предтекста,че съм много малка и не съм за него,защото той бил на години,било му време да се жени,а аз съм щяла да завърша и да стана студентка и след това да го оставя и той щял да си загуби времето с мен.Така или иначе аз не се отказах и бях с него цяла година,като приемах изневерите му от време-навреме,но когато един ден ми писна реших да го оставя и от тогава нещата се промениха на 360градуса.Той се влюби в мен и не можеше без мен и реши да идем в Испания,а мен тъкмо ме приеха студентка и му отказах,той ми каза:"избирай-или ще дойдеш с мен или ще се разделим завинаги".А родителите тогава бяха много против тази връзка и на майка ми и беше удобен момент да ми каже:"ако той наистина те обича нямаше да те кара да избираш" .А аз бях почти готова да зарежа университета и да тръгна с него,но реших,че майка ми има право и останах,а той замина.Дойде си точно след месец,защото не издържал там без мен и целия парви семестър го изкарахме заедно с него,пазеше ме:някой да не ме открадне".След като свърши семестъра по време на сесията реших,че ще тръгна с него за Испания и някой ден ще се върна да си завърша образованието и така и стана.Без да питам никой им съобщих вечерта преди тръгването си и така изкарахме в испания до другата година по това време.Там в началото беше супер,той се връщаше по-рано от работа и като се прибера той вече беше сготвил нещо,беше изчистил,беше проснал и даже масата сложил,но това беше само първите 2 месеца.След това малко по малко тези неща останаха само мое задължение и накрая така се държеше с мен все едно,че съм му прислужница и той за това ме е взел там.Това не ми хареса и започнаха да стават скандали,след което ми писна и от скандалите и реших накрая,че той наистина не е за мен и взех сама решението, че е по-добре да се върна в Бг,да продължа образованието си и да се развивам,отколкото да слугувам на някакъв "бай Ганьо".И така любовта ми от там малко по-малко започна да изчезва.Като се прибрах му казах,че го оставям,но той не престана да ми се обажда и аз не знам по каква причина поддържах връзка с него,обичах го по различен начин,но не знаех,че не е за мен.В деня,в който той трябваше да си дойде аз заминах за морето с колежки да си тарсим работа,защото знаех,че ако си дойда в родния край няма как да не се виждам снего и пак шяхме да се съберем,а някак си не исках,не защото не го обичах,а защото бях приела вече,че той не е човека за мен,щом не се разбираме.Цял месец той ми звъня,но аз не му вдигах,защото знаех,че ако му вдигна ше му кажа каде съм и той ще дойде веднага,но ведъж моите приятелки ме ядосаха нещо и аз тогава му казах каде съм и той след 3 часа беше при мен.Така пак започнахме уж отначало.Пак известно време всичко беше добре и пак стана постаро му.Аз пак го оставих,този път за 1 година,но накрая пак се събрахме и аз малко по малко започнах да оставам да спя в тях когато се прибера от Стара Загора и така заживяхме заедно.Официално се събрахме миналата година май месец и оттогава живея в тях.Баща ми вече го прие като приятел,защото всеки път когато си дойде от път му се обажда да се видят и да пият ракийка,но майка ми до ден днешен не може да приеме тази връзка и във всеки удобен момент ми натяква,че трябва да го оставя.Казва ми,че като човек не е лош и няма нищо против него(защото той наистина много уважава родителите ми и всички роднини),но не бил за мен,защото е 9 години по-голям от мен,и защото смята,че имам потенциал да се развивам,който обаче не мога да развия,защото той ми пречи.Той всъщност няма баща,защото е починал,когато е бил на 3 месеца,а само майка,която не му е намерила заместник и така той е бил отгледан почти през цялото време от баба си и дядо си на село,докато майка му е работила по чужбината,за да му осигури поне добър начин на живот.И всъщност тя не му е дала майчина обич,а само материална сигурност.Може би затова понякога е толкова нервен и бързо се пали за глупости,а понякога е толкова нежен и добър,че просто съм сигурна,че няма друг такъв мъж на света. На рождения ми ден(преди няколко дни) той ме изненада с пръстен и предложение за брак,което приех.Иска сватбата ни да е много скоро(10.10.2010г) и това много ме плаши,защото просто не знам дали след като сега положението не е никак розово,дали след брака няма да стане по-зле.Той много иска и бебе и непрестанно говори за това,а на мен това ми е още по-страшно,защото,когато в живота ни се появи дете,вече няма да имаме право да мислим само за себе си и тогава той може да реши,че съм му в кърпа вързана и да прави каквото си иска,защото ще знае,че аз вече няма къде да отида с това дете на ръце,и няма да ми е така лесно да събера багажа,както правя сега,когато много ме ядоса.Дайте мнение или съвет,според вас съдба ли е,че с този човек за почти 7 години се разделяхме толкова пати и сме пробвали и сруги половинки,но пак се връщаме един към друг?Любов ли е това според вас или просто сме привикнали един към друг и затова след всеки скандал вече все по-лесно и по-лесно се събираме?!
Благодаря за вниманието,което ми отделихте и се извинявам ако съм ви досадила с ферманите си:)))
1. Според мен ти си супер наивна и това вашето не е любов.1000 пъти сте се разделяли и събирали...Ти не знаеш какво искаш,а оня те върти.Не съм аз тази,която знае най-добре,но не мисля,че имате бъдеще заедно.
2. Не разбирам въобще от такива сериозни връзки. Даже вече и брак, и дете. Но само ми се стори, че много не му вярваш. Постоянно се притесняваш затова как той ще се държи с тебе след време. Ами поговори с него на тая тема и си изяснете проблема.
3. Не знам. Аз съм вече на четирдесет, но на 19 имах същата любов, която продължи 4 години. Нещата се развиха по същия начин, како при теб с тази разлика, че аз не се омъжих за него. И до ден днешен си мисля дали постъпих правилно. Знам, че нямаше да живея щастливо с него, но знам също, че той още ме обича.
Та дилемата за мен е: трябваше ли да изживея голямата си
любов и да се опитам да го променя или съм поела по правилния път в моя живот.
Защото сега живея добре със съпруга си, но оставих любовта, която вече нигога не изпитах. И не престава да ме гложди: ами ако....
Помисли добре. Ти вземи решението. Тук никой не може да ти помогне.
5. Ако знаех какво да ти кажа, щях да знам и аз самата какво да правя със себе си. Аз съм в същото положение, разликата е точно 9г. и при мен. Докато четях твоя разказ имах чувството, че е писан за мен. Хаха, даже ми е смешно! Ако го оставиш ще имаш шанс за развитие и ако успееш ще знаеш, че е било правилно. Но ако не успееш? Ако след време разбереш, че си по-нещастна от преди? Това е най-плашещото, защото в търсене на нещо по-добро, можеш да загубиш това, което имаш. Ужасно е
7. Не, не е любов, навик е, като вредна привичка - мъчиш се да се отървеш от нея, но понякога не издържаш и за малко пак си позволяваш. Бракът няма да промени нещата към по-добро, най-много да задълбочи проблемите. И ще дойде скоро времето, когато ще съжаляваш, че не си послушала родителите си, но вече ще бъде късно за образование.
Мечо Пух
13. любовта е до време, уважението и признанието е до гроб! за да направиш нещо толкова смело като встапване в брак се иска да си доста сигурна, но като чета писмото ти - ти изобщо не си! помисли, ако вече не си го направила! желая ти успех!!!
