Как да живея след загубата на най-близкия си човек? преди: 2 години, 1 месец, прочетена 1113 пъти
Загубих съпруга си след 10-месечно боледуване преди 6 години. Все още не мога да го преодолея. Той беше голяма ми любов, най-добрият ми приятел, опората в живота ми. На 44 години съм, но ми се струва, че животът ми е свършил. Живея само заради децата си, поставила съм си цел да им помагам докато стъпят на краката си - сега са студенти. Мисля че се справям добре практически - успявам да им осигуря долу-горе сносен живот в тази икономическа криза, но това е с цената на упорит, денонощен труд, без никаква почивка (впрочем това е и целта ми - да нямам никакво свободно време, за да не мисля. Защото когато остана сама с мислите си, се сривам.)
Всъщност, не зная защо пиша. Не съм търсила психологична помощ, защото не мисля че някой може да ми помогне - нали не е възможно най-скъпият ми човек да се върне. А само това може да ме излекува.
Стоя сама на празника и съм напълно отчаяна...
1. Мила каквото и да ти напиша няма да ти помогне. Наистина ти съчувставам. И аз съм сама, останах в къщи заради наще и седяхме малко заедно и те си излезнаха .. какво да се прави. Бори се до колкото можеш не се предавай поне заради децата си!! Весела Коледа!
2. Ти си силна жена. Хвала на такива. Сигурна съм, че ти е много трудно. Ето, и аз седя сама пред компютъра, но по съвсем друга причина. Убедена съм, че има доста такива като нас. Ако това ще ти прозвучи утешително...Знам, че не мога да ти помогна, но искрено ти желая новата година да бъде по-милостива и да приемеш нещата с повече философска нагласа. пък... понякога стават и чудеса !
3. Иска ми се да можех да ти кажа нещо и да ти стане по - добре! Ти си невероятна жена, силна! И обичаща, вярна! Все пак децата са плодът на вашата любов, изгледай ги...
4. Пожелавам ти душевна сила да продължиш живота си, който ти е поднесъл тежко изпитание. Няма кой и как да ти помогне да преодолееш болката, а аз се възхищавам на чувствата към починалия ти съпруг, рядкост са жените като теб. Кураж и вяра!
5. Аз пък отгледах сина си сама и след дълги години самота срещнах в Елмаз мъжа, за когото съм мечтала.. От първия миг и двамата имахме усещането, че се познаваме отдавна и сме идин за друг родени...За година и осем месеца получих толкова любов и внимание ежедневно, че живеех като чели в хубав сън..Правихме планове за бъдещето и мечтаехме непрекъснато...
Но започнаха и изпитанията-заболя го кръста и десния крак-лекуваше се няколко месеца и последната фаза беше да отиде на минерални бани.В деня ,когато си пристигна от там не се чувстваше добре и веднага го приеха в болница-след няколко часа почина...казаха, че е пневмония...
Още не мога да приема, че вече го няма до мен.Надявах се ,че ако работя повече ще ми остане по-малко време да мисля за това,но не мога...Дали ще е така силна тази болка и докога...Всички спомени са хубави, а болката неописуема...
