Фантазии (а може би страх, че ще станат реалност) преди: 3 години, 18 дни, прочетена 2393 пъти
Прибирам се изморена и ядосана от поредния безсмислен работен ден. Не паля лампата в антрето, зная наизуст всяко кътче от малкото помещение. Сритвам ботушите си и се обръщам към външната врата, за да заключа.
Стъпки. Бързи стъпки се промъкват зад мен, а наоколо се разнася аромат на тютюн и пяна за бръснене. Антрето се пълни с този аромат - толкова познат и така далечен. Очите ми се пълнят със сълзи на радост и между краката ми се събира влага - така отдавна копнея за този мъж, така дълго го чакам, толкова го желая...
В следващия момент едно здраво тяло ме притиска грубо във вратата и една топла ръка се заравя под полата ми. Прашките ми са отместени от члена му, който болезнено прониква в мен бързо и яростно. Не говоря, само слушам дрезгавите му и кратки команди, а устата ми е запушена. Не го виждам, само го усещам, само знам, че ме обладава непознат, който толкова силно имам нужда да е ТОЙ.
Свършва в мен със сподавен стон, а аз се свличам на колене пред външната врата, пъхнала ръка между краката си, където пулсира от болка. Не плача, не дишам, не съществувам. Пръстите ми се трият в кадифената ми кожа бавно, сякаш замислено. Сега аз съм само тези два пръста, заиграли се и затанцували щуро със същността ми. Аз съм само учестяващото се дишане, зачервените бузи, които горят под очите ми, влагата, която искам да опитам на вкус, но не мога да откъсна пръстите си. Те се мушкат бавно и плавно в мен, няма болка, има само гъдел, само замайване. Колко им е горещо... колко добре се чувстват там вътре. Усещат как стените на кадифения им затвор пулсират и знаят, че сега са си на мястото.
- Какво правиш? - дочувам подигравателен глас над себе си в тъмнината на антрето.
Пръстите ми са грубо изтръгнати от новото им топло убежище, за да попаднат между нечии гладни зъби.
- Вкусна ли съм?! - питам и не вярвам, че гласът ми звучи така злобно.
- Да!
И в следващия момент съм отново на крака, отново притисната с лице към вратата, а езикът му се мушка бързо в мен и ме кара да скимтя. Усещам, че не мога да се държа на краката си, ръцете ми безсилно удрят във вратата, а главата ми се отмята назад. Крещя. Крещя името МУ, а после сядам на пода, загледана в сянката пред мен. Сянката извади лула и на светлината на огъня виждах лицето, очите, които ме гледаха с неприязън и обида:
- Не се казвам така.
- Зная. Аз.. съжалявам.
- Не съжаляваш. Не и за мен...
4. Вероятно толкова много искаш това да са случи с теб, че вече си взела и да си го представяш следователно да пишеш, и тук. Но всичко това е толкова глупаво, толкова безмислено, че няма на къде повече. Приличаш ми на някоя проститутка (не се убиждай, просто изказвам мнение). Дано все пак това да е просто плот на твоето въображение.
Айде със здраве:
8. Прекрасна си и прекрасно пишеш, продължавай все така, аз съм си представял същото, само, че от мъжка гледна точка. :) Не обръщай внимание на хулите, те са от тъпаци. ти си смела жена!
